Защо хората, които стоят на духовния път, независимо от религията се оплакват, че губят опита си, достатъчно им е само мъничко да се разсеят с някаква житейска ситуация, не е важно: колата се е счупила, съседът е дошъл да разкаже нещо или са гледали филм. И след някакъв период от време ти чувстваш, че целият ти духовен опит, с който си бил преизпълнен, онази Божия Любов, която просто е кипяла във теб, всичко е изчезнало. Вътре има празнота и неразбиране. Съзнанието разказва, че "та нямаш никакъв опит", че "всичко беше погрешно", че "просто си се заблуждавал". Работата е там, че нашето съзнание не е способно да придобие духовен опит, за разлика от религиозния фанатизъм. Духовният път — това е постоянна работа, в действителност тежък, сериозен труд. Но в същото време той е тежък само при първите стъпки. Асоциативно това може да се сравни със спорта, например, с бокса. Давайте да разгледаме, защо хората отиват в този спорт, посвещават живота си на това и губят здравето си?
Стремеж да станем по-висши и по-добри от другите, тоест това, което възприемаме като стремеж да се издигнем над другите, всъщност идва от Личността като стремеж да придобиеш вечен Живот, да се измъкнеш от този свят. Но нашият бес тълкува този стремеж като опит в нашия материален свят да се възвисиш над другите хора. И не е важно: да станеш по-богат, да станеш шеф, да придобиеш повече власт или да станеш шампион сред шампионите. И ни кара да се трудим толкова тежко и толкова силно, че ако бяхме се трудили толкова усилено по духовния път, ние щяхме да станем не просто Ангели, а Архангели през живота си.